Опашката

Казват, че ако пътуваш достатъчно дълго, ще обиколиш вселената и ще можеш лично да наблюдаваш собствения си тил. Към тила пред себе си вече изпитвах някакви такива собственически чувства, макар той да не ми принадлежеше. Все пак го наблюдавах в продължение на толкова време, че спокойно можеше да съм извъртял едното PI на вселенската обиколка. Аз обаче не пътувах, а кротко като всички останали чаках на опашка, а тилът пред мен беше една от малкото гледки, които ми се предоставяха.
Според говорителката по радиото навън били 33 градуса по Целзий. От тона, с който ги произнесе, й личеше, че го казва като човек, който в момента се намира изложен на най-много 24 градуса, няма нищо спешно за вършене и в непосредствена близост го чакат кафе и сладолед. Със същия тон малко по-рано тя съобщи, че в Нубия са били избити 33000 души, но според опозицията те били 38000.
Градусите тук, пред полицейския участък, бяха с 4-5 градуса повече, ако питаха мен. Започнах да изпитвам топли чувства към братската нубийска опозиция. Плочките лъхаха жега като в пещ, придавайки странни, фантастични очертания на предметите и хората, а идеите ми постепенно започнаха да размиват границата на реалността. Започнах да се моля жертвите в Нубия да намалеят до към 30000 – 27000 ми се сториха твърде нагло изискване към съдбата. Разбира се, нищо не се промени.
Хората от опашката се бяхме наредили в неособено ефективната сянка на една от сградите на полицейското ведомство. Повечето чакаха мълчаливо, някои пушеха, а една старица се олюляваше в жегата като старо дърво под ударите на ентусиазиран, но неопитен дървар. Имаше я и жената, която се караше с полицая. Винаги има по един подобен индивид, който си въобразява, че силата на децибелите е по-голяма от тази на администрацията. Доводите й, нарядко прекъсвани от декларациите на униформения, че би могъл да я чува дори когато намали силата на звука трикратно, но този път, без да му се налага да стои на 10 метра от нея, огласяха за известно време околността. След това жената напусна възмутена. Така над множеството отново се възцари тишината, нарушавана само от глухото недоволство на някой от чакащите. Понякога този лек бръмчащ фон бе нарушаван от приглушен рев, идващ откъм сградата, събрала в себе си толкова много надежди за избавление от тежката жега. Това, както казваха спорадично излизащите индивиди отвътре, била едната служителка на гише. Ако човек се заслушаше по-внимателно, можеше да открои думите, с които тя засипваше отделните си жертви. Сред по-изненадващите обвинения човек можеше да си подбира измежду: „Ама вие сте неграмотен да се подписвате така!“, „Защо не сте си измили ръцете тази сутрин?!“, „С тая пъпка на носа да не се мислите за по-красив?!“, „Ама, Миме, не го ли гледаш какъв му е кирлив врата?! Как искаш да го снимам такъв?!“…
Хората обаче, вероятно с милосърдната помощ на Мимето, минаваха един по един и нов влизаше на място на предишния, понесъл снопчето документи и топката ужас към дебнещата собственичка на Гласа. Главната буква тук е напълно уместна. Инфразвуковите вибрации на Гласа резонираха в несъвършената човешка плът, огъваха я и я разтягаха, смачкваха я и я преоформяха, възпираха я и я пренасочваха по модулациите на обертоновете си. Мощта на този Глас индуцираше нервни импулси директно в гръбначния мозък, заобикаляйки ненужния череп, и караше ръце и крака да се местят самоволно според заповедите на повелителката му. Когато човекът пък бе твърде несъвършен, силата на Гласа го залепяше за стената, караше го да се опита да се просмуче в мазилката и образуваше в него вдлъбнатина с радиус на кривината равен на отстоянието до устните на собственичката му. Този Глас най-вероятно се бе носил преди сътворението, нареждайки на Бог, след като ще пуска светлината, да я изгаси преди лягане. Ехото от този Глас бе накарало молекулите в световния океан страхливо да се свиват една в друга и от тази близост да се зародят първите фрагменти ДНК. Финалните отгласи от този Глас… и тук извадих бележника си и започнах усилено да драскам в него, защото идеята, която ме беше осенила, можеше коренно да промени тезисите в докторската ми дисертация за изчезването на динозаврите.
Някъде по това време се появи момчето. Беше на може би шестнадесет, дребно и слабичко, с тениска на някаква група. Влетя в двора на участъка и на бегом се запъти към храма, в който цялата опашка бе вперил очи, чакайки да премине през светия ритуал на припознаването от закона на тяхното съществуване и след това да се завърнат отново сред живите в хилядите най-разнообразни регистри, без които човек в наше време може да се смята само за призрак, бродещ по белия свят.
В една книга за историята на пиратството четох историята на морски разбойник заловен от някакъв владетел. Последният му казал, че така и така ще остане без глава, но може да помогне на другарите си. Условието било да строят гореспоменатите в редица, а капитанът им да пробяга пред тях. Които от тях подмине щели да бъдат помилвани. Разбира се, имало и уловка – точно преди да подмине първия си саратник, смелият авантюрист щял да бъде обезглавен и така да му се наложи да тича с няколко килограма по-малка тежест. Краят на историята не разкрива колко човека би могъл да спаси незнайният пират – някъде около шестият отървал бързата среща с капитана си, един от войниците на владетеля подложил крак, защото преценил, че милосърдието си има граници. Момчето не успя да „спаси“ и двама души от опашката.
Мисля, че първа беше старицата, която доскоро едвам се държеше на крака. Бастун в пищялите е способен да възпре и най-способния закононарушител. Включиха се и други. След няколко минути, когато врявата поутихна, вече можеше да се различат отделните гласове в какафонията. Хор от чакащи обясняваше на младежа, че стоят тук от часове и той за какъв се мисли, че се опитва да се прережда? В отговор момчето притеснено заекваше. От обясненията му ставаше ясно, че бърза, че трябва да мине и че майка му го чака. На това хорът отговаряше, че ако бърза, да отива към майка си, а утре да дойде рано и да се нареди като всички останали. Момчето понечваше пак да тръгне към участъка, при което хорът пак се надигаше и всичко започваше отначало.
Полицаят, който трябваше да пази реда, прецени, че няма ред за пазене и че ако цивилните имат да уреждат някакви спорове, то те са достатъчно зрели, че да се справят сами. В това време той културно изчакваше отстрани те да привършат.
В един момент откъм сградата с гишетата се дочу някаква врява. Чуха се викове да се извика линейка, да се даде вода, да не се пипа… Бързо стана ясно, че едната служителка се е почувствала зле и е припаднала. Както личеше от глухото боботене, това не беше притежателката на Гласа, а това автоматично значеше, че става дума за Мимето. Това се потвърди, когато една жена застана на входа на сградата и обяви оттам, че с колежката има проблем и следователно работата ще се забави, но те да не се безпокоят.
В това време се чуха сирените на линейката. Много хора започнаха да се изнасят. Секунди по-късно линейката влетя в двора. Двама души в бели престилки изскочиха от нея и експедитивно се понесоха заедно с носилката си към стъпалата на участъка.
Видях, че момчето ги гледа с някакъв израз едновременно на тревога и напрежение. В един момент то се извърна и тръгна към изхода.
– Хей, момче, – подвикнах.
То се извърна.
– Стой тук, – продължих, – като гледам как се отказват останалите, мисля, че скоро ще можем да минем.
– Няма смисъл. – Сега говореше почти без заекване. – На мама лекарствата вече не й трябват.

Публикувано в Гост също рече. Постоянна връзка.

2 коментара по Опашката

  1. Точка каза:

    Униформените пазители на опашките не разбират от децибели. На тях трябва да им говориш бавно, усмихнато, многозначително, със сложни думички. 🙂 А най-добре е да имаш познат в съответното учреждение, който да им намигне приятелски и да те сервира през задния вход начело на опашката (или поне да ти пробута документите зад стъклото при някое Миме). В краен случай може и някой да телефонира, вследствие на което да ти постелят червен килим.
    Това са емпирични резултати. 🙂 По нормалния начин да си дочакаш реда у нас, без да си изхабиш всичките нерви и време, си е жив самоубийствен акт. В добавка с така любимите ми смесени ухания на къпани по различно време тела, наливна парфюмерия и запръжки. 🙂

    По случайност нетът ми се отпуши за повече от 5 мин. и се увлякох от радост. 🙂 А исках само да напиша, че е задължително да те четем по-честичко. 😀

  2. gost каза:

    Благодаря, Точе, но при мен идеите идват нарядко, така че ще трябва да избирате между количество и качество. 🙂

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *