Метаморфозата

Някога мечтаеха за ласките и. Някога пухкавите и гърди караха всеки да поиска да се зарови в тях завинаги. Някога мечтаеха за щедростта и. Наричаха я вълшебна. Копнееха за аромата на канела, който носеше младостта и, за свежестта на покритите със сняг борови гори, на които ухаеше в своята прекрасна зрелост. Светлината на слънцето беше несравнима в милиардите отблясъци по кожата и – бяла, толкова бяла, че можеше да ослепи човек.

Днес тази белота беше се стопила, тук-там из усойните местности още се сивееше парцаливо парченце кален сняг, но от онази величествена белота на зрялата Зима вече нямаше нищичко.

Времето я изяждаше. Разтопи белотата и, разтроши диамантите на ледените и накити, превърна хладната и красота в жалка джвакаща киша, от която всеки гнусливо бързаше да се отърве. Но не старостта и грозотата и я измъчваха. Тя познаваше този цикъл, беше го преминавала милиарди пъти. Измъчваше я омразата. Жестоката неприязън, която хората трупаха към нея ден след ден. Тя се опитваше да върне белотата на кожата си, успяваше за съвсем кратко да постигне онзи великолепен вледеняващ ефект на поръсените със скреж клони и фасади, но жестоките утринни лъчи на слънцето само за миг опустошаваха тази красота и сивото и калното избиваха пак, за да предизвикат поредната въздишка или по-лошо – погнуса и омраза.

Всеки неин опит да върне предишното си очарование беше посрещан с неприязън и отегчени, хората я пъдеха, проклинаха я, ненавиждаха я. Една сутрин тя не издържа. Прекърши се. Обви се в прашното си наметало, сви се на кълбо, като ненужна грозна купчинка сняг, която всички заобикалят и повика другата. Първо синевата на очите и потъмня. Прие цвета на лилавите горски потоци, освобождаващи се от ледената си броня. После станаха мътно кафяви, приличаха на искрящите локви в които се отразяваше слънцето из калните градски улици. Малко преди да ги затвори, точно преди мига на трансформацията кафявото сякаш се взриви и хиляди миниатюрни зелени кълнове избиха, почти мигновено го унищожиха и само за миг грейна онова прозирно пролетно зелено на първите треви. После клепките и се затвориха, покриха се с мъхчетата на смели върбинки, които децата наричат котенца. Цялото и тяло сякаш се превърна в размекната изпръхнала пръст, тук-там пронизана от несмели кълнове, любопитно подали връхчетата си към нежните ласките на слънцето. Метаморфозата продължи, купчинката се втечни, превърна се в ситен напоителен дъжд, извикващ живота за нов опит. От дъжда се завихриха тънки струйки, от тях постепенно започнаха да се оформят ръцете и, тъничкото и кръстче, жилавите и бедра, ъгловатите колене, стъпалата и – малки и нежни.

Тя се надигна лекичко на лакти, после несмело се изправи. Косата и се сипна по голите рамене като пенлив планински поток, покри зелените връхчета на гърдите и, спусна се към мекотата на корема, погали бедрата и и се разстла чак до глезените. Пухкавата ципа на очите и се пропука и с първия си поглед Пролетта измъкна от пръстта милиони бели кокичета.

В белите им цветове Зимата изпращаше своята последна милувка и прошката си към всички, които я бяха изпратили с омраза и отегчение. Тя пак щеше да се завърне. След време. Властна, хладна и неотразима, но сега беше ред на другата.

Публикувано в Тя. Постоянна връзка.

2 коментара по Метаморфозата

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *