– Разкажи ми приказка!
– Пак ли!? Не ти ли омръзна?
– Разкажи ми де! Искам приказка.
– Каква да е?
– Красива.
– Забелязала ли си, че често красивите приказки са малко тъжни?
– А ти я направи весела!
– Не става. Усеща се, че не е съвсем истинска. Приказките се правят по много специален начин. Трябва да си абсолютно честен, когато ги разказваш. И най-малката лъжа може да ги повреди и историята започва да звучи фалшиво, като повредена плоча.
– И много тъжна ли трябва да е една приказка, за да е красива?
– Е, не е задължително. Зависи.
– От какво?
– От надеждата или от чувството за хумор.
– Добре, разкажи ми приказка и се опитай да я направиш красива и не много тъжна!
– Когато светът бил още неоформен. Когато дори думите не били измислени. Когато още нямало дори спомени, в най-старата работилницата за светове избухнал спор. Майсторът на мечти Айл имал ученици – двама. Талантливи и всеотдайни. Фантазията им била неизчерпаема, а смелостта да създават немислими чудеса често надхвърляла дори собствените им възможности. Налагало се Айл да влага всичките си умения, за да поправя грешките им.
– Оправял им поразиите?
– Не точно. По-скоро поправял умовете им.
– Е, как так? Не е ли важно да поправиш лошите неща?
– Когато те сполети беда, естествено търсиш начин да възстановиш положението, но истинските учители не бършат сополите на циврещите си ученици, защото учениците сами би трябвало да могат да се справят с бъркотията. Работата на учителя е да покаже какво е породило грешката и как тя да бъде избегната.
– И какво правел тоя Айл?
– Най-често сядал на верандата с изглед към сърцето на вселената, наливал си сок от грейпфрут, щото не си падал по чай и просто съзерцавал света.
– Нищо не разбрах. Какво общо има тоя сок с приказката?
– Предполагам, че просто ми се пие и това се отразява на историята.
– Но ти обичаш и чай!
– Аз да, обичам и кафе, но Айл хич не ги долюбвал.
– Добре, продължавай, щото вече съвсем се обърках, а приказката никаква я няма.
– Казах ти, че няма да ти е много по вкуса.
– Добре де, поне разкажи нещо!
– Една сутрин учителят Айл си седял на верандата и кротко си пиел сок, а учениците му чакали неговото решение. Спорът този път бил за най-прекрасното пролетно цвете. Всеки от тях бил се постарал да създаде възможно най-красивото и неповторимо растение с което да украси своя свят, но подходите били коренно различни. Цветето на единия било малко, почти незабележимо, но изпълвало с такъв уникален аромат верандата на учителя Айл, че на мъдрия наставник му било изключително трудно да се съсредоточи и да се вгледа в другото. Когато все пак успял – творението на втория му ученик го зашеметило с красотата си. То имало всичко, което първото не притежавало. За разлика от дребните, бледи и почти невидими цветове на първото, неговите греели като миниатюрни дъги. Формите им нямали нищо общо с простите четири листенца на първото – камбанки, топки, какво ли не ефирно и самодоволно се поклащало върху стеблото, а то елегантно се извисявало на почти метър. Човек преспокойно можел да го съзерцава от доста далеч, а цветето на първия почти не се виждало. Дори листата по цветето на втория притежавали онази неповторима зелена мекота, която кара всеки човек да протегне пръсти и да погали трепкащите им крайчета. Учителят Айл съзерцавал известно време второто цвете после се пресегнал към първото, помирисал го с усмивка и го смачкал между пръстите си. Удивен и разочарован първият му ученик не се стърпял и с горест го попитал:
– Но защо?
– Защото е твърде крехко. – отвърнал учителят – Щом имаш желание да твориш, длъжен си да създаваш творения, които биха оцелели. Беше ми трудно да унищожа това цвете, но успях. Ако искаш да запазиш крехкостта му, направи го с още по-упойващ аромат – нека ароматът да пази цветето!
След тези думи учителят Айл погледнал цветето на втория си ученик и се усмихнал.
– Защо аз не се радвам – попитал го вторият ученик.
– Защото без цветето на първия твоето не е нищо особено. – отвърнал учителят и накъсал и второто цвете. Опитай да му придадеш качество, което да е уникално, не го обвързвай с нещо външно, защото сравнението го прави зависимо.
– Учителю, – попитал първият ученик – вярно ли е, че в младостта си ти също си се състезавал по този начин?
– Вярно е – отвърнал Айл – и повярвай ми, допускахме същите грешки.
– Ти какво създаде? – полюбопитствал вторият ученик.
– Животът – признал Айл.
– Значи опонентът ти е измислил смъртта?
– Да.
– Но учителят ви не ги е унищожил – забелязал първият ученик.
– Остави ги като пример за неправилен подход – намигнал му Айл и отпил от сока си.
– Тая приказка е страшно объркана и всичко, което разбрах от нея е, че ти се пие сок.
– Да вземе да си направим тогава.
– А поуката?
– „Пийте сок!” става ли?
– Върши работа.
Много готино! И аз ще взема да пийна сок:)
Мазна усмивкааа, търча до магазина да си купя сок.