Приказка за сока

–   Разкажи ми приказка!

–   Пак ли!? Не ти ли омръзна?

–   Разкажи ми де! Искам приказка.

–   Каква да е?

–   Красива.

–   Забелязала ли си, че често красивите приказки са малко тъжни?

–   А ти я направи весела!

–   Не става. Усеща се, че не е съвсем истинска. Приказките се правят по много специален начин. Трябва да си абсолютно честен, когато ги разказваш. И най-малката лъжа може да ги повреди и историята започва да звучи фалшиво, като повредена плоча.

–   И много тъжна ли трябва да е една приказка, за да е красива?

–   Е, не е задължително. Зависи.

–   От какво?

–   От надеждата или от чувството за хумор.

–   Добре, разкажи ми приказка и се опитай да я направиш красива и не много тъжна!

–   Когато светът бил още неоформен. Когато дори думите не били измислени. Когато още нямало дори спомени, в най-старата работилницата за светове избухнал спор. Майсторът на мечти Айл имал ученици – двама. Талантливи и всеотдайни. Фантазията им била неизчерпаема, а смелостта да създават немислими чудеса често надхвърляла дори собствените им възможности. Налагало се Айл да влага всичките си умения, за да поправя грешките им.

–   Оправял им поразиите?

–   Не точно. По-скоро поправял умовете им.

–   Е, как так? Не е ли важно да поправиш лошите неща?

–   Когато те сполети беда, естествено търсиш начин да възстановиш положението, но истинските учители не бършат сополите на циврещите си ученици, защото учениците сами би трябвало да могат да се справят с бъркотията. Работата на учителя е да покаже какво е породило грешката и как тя да бъде избегната.

–   И какво правел тоя Айл?

–   Най-често сядал на верандата с изглед към сърцето на вселената, наливал си сок от грейпфрут, щото не си падал по чай и просто съзерцавал света.

–   Нищо не разбрах. Какво общо има тоя сок с приказката?

–   Предполагам, че просто ми се пие и това се отразява на историята.

–   Но ти обичаш и чай!

–   Аз да, обичам и кафе, но Айл хич не ги долюбвал.

–   Добре, продължавай, щото вече съвсем се обърках, а приказката никаква я няма.

–   Казах ти, че няма да ти е много по вкуса.

–   Добре де, поне разкажи нещо!

–   Една сутрин учителят Айл си седял на верандата и кротко си пиел сок, а учениците му чакали неговото решение. Спорът този път бил за най-прекрасното пролетно цвете. Всеки от тях бил се постарал да създаде възможно най-красивото и неповторимо растение с което да украси своя свят, но подходите били коренно различни. Цветето на единия било малко, почти незабележимо, но изпълвало с такъв уникален аромат верандата на учителя Айл, че на мъдрия наставник му било изключително трудно да се съсредоточи и да се вгледа в другото. Когато все пак успял – творението на втория му ученик го зашеметило с красотата си. То имало всичко, което първото не притежавало. За разлика от дребните, бледи и почти невидими цветове на първото, неговите греели като миниатюрни дъги. Формите им нямали нищо общо с простите четири листенца на първото – камбанки, топки, какво ли не ефирно и самодоволно се поклащало върху стеблото, а то елегантно се извисявало на почти метър. Човек преспокойно можел да го съзерцава от доста далеч, а цветето на първия почти не се виждало. Дори листата по цветето на втория притежавали онази неповторима зелена мекота, която кара всеки човек да протегне пръсти и да погали трепкащите им крайчета. Учителят Айл съзерцавал известно време второто цвете после се пресегнал към първото, помирисал го с усмивка и го смачкал между пръстите си. Удивен и разочарован първият му ученик не се стърпял и с горест го попитал:

–   Но защо?

–   Защото е твърде крехко. – отвърнал учителят – Щом имаш желание да твориш, длъжен си да създаваш творения, които биха оцелели. Беше ми трудно да унищожа това цвете, но успях. Ако искаш да запазиш крехкостта му, направи го с още по-упойващ аромат – нека ароматът да пази цветето!

След тези думи учителят Айл погледнал цветето на втория си ученик и се усмихнал.

–   Защо аз не се радвам – попитал го вторият ученик.

–   Защото без цветето на първия твоето не е нищо особено. – отвърнал учителят и накъсал и второто цвете. Опитай да му придадеш качество, което да е уникално, не го обвързвай с нещо външно, защото сравнението го прави зависимо.

–   Учителю, – попитал първият ученик – вярно ли е, че в младостта си ти също си се състезавал по този начин?

–   Вярно е – отвърнал Айл – и повярвай ми, допускахме същите грешки.

–   Ти какво създаде? – полюбопитствал вторият ученик.

–   Животът – признал Айл.

–   Значи опонентът ти е измислил смъртта?

–   Да.

–   Но учителят ви не ги е унищожил – забелязал първият ученик.

–   Остави ги като пример за неправилен подход – намигнал му Айл и отпил от сока си.

–   Тая приказка е страшно объркана и всичко, което разбрах от нея е, че ти се пие сок.

–   Да вземе да си направим тогава.

–   А поуката?

–   „Пийте сок!” става ли?

–   Върши работа.