Капитанът на изследователския кораб стоеше на ръба на Вселената. Достигнаха последния хоризонт, отвъд който се намираше единствено нищото. Нищото не беше интересен обект за изследване или за каквото и да е. „Време е да се прибираме” реши капитанът. Повтори мисълта на глас.
Екипажът прие заповедта с кимания. Всички се извърнаха, за да погледнат в посоката от която бяха дошли. Пред тях беше Вселената, море от вероятности, с разлистващи се разклонения. Там някъде ги чакаше родната им планета.
Не знаеха кое разклонение беше тяхното. Решиха, че не е проблем. Нали имаше много разклонения, подобни на него, а някои бяха дори по-добри?
Ако щеш вярвай, ама след околовръстното са едни облачетаааа, вали, сиво е и почти си представям логолиерите
Сега остана да разбера кои са „логолиерите“ 😛
А иначе сутринта София беше най-студеният от големите градове в страната – нещата би трябвало вече да ти изглеждат по-симпатични. 🙂
Лонголиери, бе Гост – трудно се пише в движение 😛
Pingback: Бранителите на последния град - разказ в 100 думи | Всичко, дори това