Сашооооо, отвори, бееееее!

Петък вечер. След две питиета и сладки приказки с приятели си правя ленива разходка към къщи. Бурята е скършила клоните на една топола и изведнъж ме връхлитат апокалиптични видения от собствения ми дом.  Вчера си представях как съм наводнила апартамента заради отворения прозорец до леглото ми и успешно съм си гръмнала електрическата инсталация – известно количество разклонители са (бяха) баш под джама. На 4-ти километър пра як дъжд, валя град и си беше гадничко. Спасявах течове и фантазията ми рисуваше пост апокалиптичните картини, които ще заваря. Сега, като виждам потрошената топола, си давам сметка, че гадничкото тоя път не ми се е разминало и за миг ускорявам крачка. После ми идва акъла, решавам, че ако се е наводнило… ще е мокро и преспокойно си се разхождам в притъмняваща и сериозно поизпразнена София.

Обяснение за съпричастните към моите глупави страхове – ако е имало щети, (като се прибрах) не намерих такива – сухо и приятно хладно. Проблемът беше другаде. Ключалката. Входната врата се оказа непристъпна за мен и една съседка (здрава и жизнена) към 70-те. Къде се е шматкала тя в 10-11 дори не се замислих, много активна и леко хахо е, води десет пъти по-сериозен социален живот от мен. Обича да ходи вързана на 5-6 опашки. И снощи беше на поне 4-5 сантиметров ток. Вкусът и за облекло е леко еклектичен. Винаги има мнение и държи да го представи пред широко скроената входна общественост, често и пред общинските власти, както и пред всякакви организации и организацийки, които доставят ток, вода, парно и прочие благини. Сладуранка – иначе казано.

Заварих сладуранката да ръчка ключа и да фучи. От няколко дни влизам с труд и като видях тая картинка, се размечтах за снощи, когато някоя добра душа ми отвори вратата – вероятно друг се е опитвал да влезе, звъннал е, но е отключил преди да му отворят. След това приятно стечение на обстоятелствата, аз си получих бързото влизане и забравих за проблемите с ключалката, но явно това е била подготовката за истинските ми страдания.

Минавайки край един от големите магазини, бях понапазарувала – толкова, че ръцете ми да са сериозно заети и се зарадвах, че ще ми отвори. Отварянето обаче се забави. Първите три минути търпях. После предложих да пробвам аз. Отказа. Спокойно изчаках още пет.Тя се умори да ръчка и застана примирена до вратата, но като тръшнах пазара в краката си и пробвах да извадя ключа си, с удвоени сили се зае да отключва и аз търпеливо зачаках още десетина минути. Първа тя си изпусна нервите. Въртеше ключа пет-шест пъти, после пет-шест пъти звънеше по домофона на съпруга си. През това време научих историята на въпросната повреда, започнала в тъмните и далечни дни на отиващата си зима, когато за пръв път ключалката се запънала, но понеже това се случвало само на сладуранката, никой не и повярвал.

–   На ви сега ремонт, като не ме слушате. – крещи тя и бучка ключа.

От нервните и опити няма никакъв ефект, но и съпругът и подозрително не се обажда. Мисля си, че вероятно се наслаждава на липсата и. Почти го разбирам. Тя се отказва и ми предлага аз да отварям, а тя да звъни. Прибирайки се, съм видяла, че във входа свети само у тях, но може да има и някой от задната страна. Заемам се с опитите а тя звъни и нарежда.

–   Кои бяха тия? Не ги познавам. Вече почти никой не познавам. Сашоооооо, отвори, бееееее! (не, че той я чува,  но звъненето така е по-разтоварващо). Тия ги знам. Момчетата. Те май са на море, ама ще им звънна. Сашоооооооо! Защо не отваряш, бе?

„Защо ли?” – мисля си

–       Тия са ти съседи. Вечно ги няма. Сега къде са?

–   Сутринта се видяхме на асансьора – обяснявам и продължавам с опитите.

–   Сашоооооо! И тия ги няма. (Но звъни наред) Тая е… (спестява си квалификацията) я няма. Тия са с дете. Гошо вече спи. – разказва тя и продължително звъни на всеки от описаните.

Моите жалки опити да отключа… са много жалки. Тя вече е настървена и звъни на няколко едновременно.

–     Сашооооо, отвори, бееееее!

Усещам, че леко ми се ходи до тоалетна, представям си как сладоледът, който си купих вместо истинска вечеря, се топи, смешно ми е, но и леко ме завладява нейното ентусиазмично крещене.

–   Сашооооо, отвори, бееееее! – дере се съседката и изпълнява това върху домофона.

Вече не се сдържам и се смея с глас, дори си представям как ще влезе в употреба цялата тоалетна хартия, която съм купила.

–   Сашооооо, отвори, бееееее! – крещи тя.

Иде ми и на мен да се разкрещя. Мисля си, че в квартала имам двама приятели, но единият точно тази вечер пътува към морето за някакъв концерт, а другият има сериозни проблеми и ще е гадно да го безпокоя с пикливите си истории. Правя мислена карта на заведенията в квартала, където има тоалетни и набелязвам най-близката.

–   Сашооооо, отвори, бееееее!

–   Да – чува се от домофона.

–   Сашооооо, отвори, бееееее! – крещи радостно съседката. – От един час се мъча да си вляза, ключалката е развалена, а ти не отваряш. Защо не ме чуваш, бе Сашо, отвори!

–   Не е Сашо – отсича гласът и пращенето спира, явно е затворил.

Съседката бясна и вдъхновена започва да звъни още по-неистово, с надеждата, че ако не я чува „Сашоооооо беееее”, то поне  „Не е Сашо” ще се смили и ще отвори.

Домофонът мълчи.

–   Сашооооо, отвори, бееееее! – крещи тя.

След двадесет минути ръчкане, бравата изведнъж като по чудо подава, ключът лекичко се завърта и езичето потъва дълбоко, дълбоко, предоставяйки ни достъп. Почти не е за вярване, че съм отворила, но за крадец явно нямам данни.

–   Сашооооо, – крещи комшийката – е сега ше ти дам аз едно спане.

„Горкият Сашо” – мисля си, а сладоледът капе по стъпалата.

Публикувано в Откачалки. Постоянна връзка.

5 коментара по Сашооооо, отвори, бееееее!

  1. траяна каза:

    Пустият му Сашо:) Дали само е спял, намирисва ми тук нещо:)

  2. roshleto каза:

    😆

  3. SunnySan каза:

    Хахаха, знаех си, че тази история има повече потенциал за комичност, но явно си го пестяла за писмената й форма. 😀 Добре се посмях!

  4. Зори каза:

    @SunnySan
    Тцъ, точно обратното. Вече бях я разказала тук, пък с теб имаше друго за обсъждане 😉

  5. SunnySan каза:

    Така де, на мен пространственовремевото ориентиране не ми е силна страна, както потвърдихме вече, тъй че ми прости :P. Пък утре е понеделник :(, време за космическа тъга покрай предстоящата работна седмица… Ще се опитам да се утеша с книгите, които ми донесе, ако успея да си задържа мозъка в кондиция за четене.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *