… позакърпени надеждички, съшити с разноцветни кончета от глупави илюзии, дефилират край мен от известно време. Едни искат да им вдъхна кураж, други молят да обещая успех, хвалят си качествата, доказват си класата. Крещят, бутат се, настояват. Наглеят, режат сами на себе си крилете или се опитват да скъсат моите нерви.
Странно е това усещане. Аз самата започвам да се чувствам като парцелена кукла, с разпарчетосани мисли, с накълцано време. Даже инатът ми нещо е взел да излинява и на места е един такъв почти прозирен – аха-аха да зейне дупка. Влача се из дните си. Събирам сили за всеки следващ, сякаш изживяването му е някакво страшно постижение, а то се оказва поредното убийство. Убивам прекрасни следобеди, завирайки се в сумрачни и задушни помещения, пълни с глупави и неориентирани хора и се залъгвам, че си струва заради неколцината мили, умни и целеустремени, които в представите ми все по-често приличат на падащи звезди. Троша приказни вечери, срутвайки се в леглото още преди да съм си помислила какво ли е сега по улиците, в парка, пред фонтана на Народния (даже не съм стигала до там скоро – направиха ли го?). А утрините… От толкова време не съм се разхождала призори, когато градът се събужда, не съм пила първото си кафе в току що отворено кафене, не съм…
… парцаливи мисли.
Дали не е време да засиля всичко към контейнера за смет?!
Хм, ти решаваш. 🙂 Но пък ето ти един забавен катарзис. Поздравът е закачка, разбира се. 😉
А после? Ако имаш път, не се колебай. Лошото е, че понякога продължителното седене в дупката и умората, кара нещата да изглеждат безнадеждни.
нали знаеш, че е най-тъмно преди да се за-зори 😉 явно си в твоето ‘най-тъмно’ и всеки момент ще блеснеш … над чия глупава глава с ‘меч’ в ръце, в току-що отворилото кафене, да не говорим, че ми липсват заигравките ти с вятъра и гълъба … събуждай се!