Синьото от окото на стареца

 

Помниш ли нощта, в която

перките на вятърните мелници

разбиваха на пухкава пяна

светлината на млечния път,

а ние лежахме на дъното на света

и по голите ни тела

плющеше звезден дъжд?

Помниш ли утрото,

подкокоросало слънцето

да изрисува залива

в онова неземно сребристо,

от което потичат сълзи

и ти иде да крещиш от щастие?

Помниш ли ласките ни

в мъглата над Боробудур,

солените пръски на голямата вълна

и рева на ревнивия океан,

тихото скриптене на девствения сняг

и само нашите стъпки до безкрая на хоризонта,

шумната пролет на онзи стар площад,

кротката есен под дремещия Везувий?

А помниш ли

онова иронично синьо в окото на стареца,

който ме наблюдава с притаена жалост,

осъзнал, че ти си само бродник,

че утре ще поемеш сам по пътя

и никога няма да се обърнеш,

за да провериш върви ли след теб

твоята глупава Евридика?

Помниш ли онова синьо?

Аз все не успявам да го забравя.

А толкова много се опитвам.

Почти не си спомням крилата на мелниците,

изгревите ми се сливат в един и същ прозаичен залез,

мъглите само ме правят раздразнително-кисела,

от морската сол ми горчи неприятно,

снегът шляпа жалко,

сливайки се с кишата на градското ми отегчение,

площадите са прозаичен декор за делниците ми,

в които няма място за вулкани и дремещи страсти.

Само онова иронично синьо от окото на стареца,

него все не успявам да забравя,

а толкова много ми се иска.

Публикувано в пътища и пътеки. Постоянна връзка.

Един коментар по Синьото от окото на стареца

  1. gost каза:

    Накара ме да проверявам какво е това Боробудур и има ли почва у нас…

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *