Съботно – шантаво

Още по тъмно се наложи да поджапам из градските локви. Развидели се с една карамелено-опушена светлина, която останах да зяпам на входа, докато но изтля и последната искрица от нея. Странно е това усещане – да наблюдаваш как денят превзема света. Хем има нещо оптимистично и красиво, хем…

Дожаля ми за това чудно карамелено, което угасна без следа.  Без следа гасне и ораторията за кротък есенен дъжд, хор от кресливи гарги, нахални синигери (за тези няма пролет, няма есен, пеят по всяко време) и дрезгаво соло на раздрънкано гърне – комшията пак запраши към вилата, изцеждайки последните силици на старата си колица. Обаждат се сънени гълъби, стреснати от наглата пърпоретка. Върху капака на едно фиатче потръпват бодро отронени дребни ябълки, капещи от нагръзналите клони. Алармата на фиатчето дудне недоволно, вероятно на нейния си език разказва колко тъп трябва да си, за да нахакаш колицата си под дръвчето, без да се замислиш за ябълковия тунинг, който ще му остане за спомен от есента. Дъждът бавно утихва, гаргите отлитат по техните си дела, боеприпасите на ябълката намаляват. За кратко синигерите взимат солото, после и те изчезват и уморената аларма на фиатчето извива за последно. Дали да не дремна още час-два?

 

Публикувано в Закачалки. Постоянна връзка.

Един коментар по Съботно – шантаво

  1. deni4ero каза:

    Съботно-завидно ми е в момента, четейки съботно-шантавото ти. Бил ти е подарен много красив миг …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *