Елегантността на таралежа – Мюриел Барбери

Този пост ще е изключително предубеден.

Предлагам противоотрова преди да започнете четенето.

Мисля, че ще предпази достатъчно любопитните.

http://book-on-corner.blogspot.com/2010/02/blog-post_9953.html

За четенето на тази книга ме заплашиха твърде сериозно – Съни Сан ме предупреди да внимавам да не я нацапам, защото щяла да ми счупи главичката.

Представяте ли си!!! Нейна Свръхвнимателност, Нейна Чувствителна Деликатност щяла да ми счупи главата…

Какъв свят 🙂

Пазенето на книгата продължи доста време – стоя си в плика от Хеликон 2 седмици – чиста и непокътната. Истината е, че липсата на време не ме спираше – време може да се открадне винаги – от сън, от пътуване, от какво ли не – просто не ми се четеше. Предубедена бях. И за това е виновна Съни Сан. Само тя.

Наби ми в главата едно тъъъънко неодобрение, пусна ми мухата, че може по-добре и…

Е, за няколко дни съм принудително закотвена в леглото и след дълги кандърми – кандисах: скоро ще се простя с главата си – книгата е с три отпечатъка от длан, има видими следи от разделителя и … вече не мирише така осезаемо на печатарско мастило 😉

„Елегантността на таралежа” на Мюриел Барбери може да е изключителна книга за мнозина, но моето усещане за нея е по-скоро негативно. Да – ерудирана е авторката, има тънко чувство за хумор, литературен вкус и бля-бля – всякакви суперлативи, но работата не е в това, а в потрошения потенциал.

Права е Съни Сан – Барбери има чудесен стил, пише леко, пише добре – просто е трябвало да си направи труда да пише за нещо съвсем истинско или обратното – съвсем неистинско. Това е книга, която се движи по ръба. По ръба на истинността, по ръба на модерната философия, по ръба на добрите литературни умения. По ръба.

Това е много добра книга. Хиляди пъти по-добра от „Свещената хагада” на Джералдин Брукс, която четох пак по задължение (прилъгах един приятел да я прочете преди време, защото нямах идея какво ще му хареса – той не я одобри, но обещах да я преслушам и аз – за сверка на вкусовете), та книгата е много по-добра от четим средно-статистически бестселър, но …прекалено добре пише Мюриел Бербери, за да и се прости липсата на смелост. Трябвало е да се оттласне повечко от философстването и играта с философията или да се набута съвсем в тях, а така…ни риба, ни рак.

Е, има няколко попадения, но не се надявайте да преразказвам. Чете се бързо и много леко, забавна е. Пробвайте я. Може пък просто да са се събудили фобиите ми към Кант и феноменологията и негативизмът  ми да е леко пресилен.

Ако имам възможност – ще прочета още нещо от Барбери – надявам се, че тя ще продължи да пише, защото пише много добре, но се надявам да открия повече смелост и хъс, по-малко маниерничене и философска ерудираност.

Писането е игра, една от най-забавните игри. Игра, която дава свобода, а „Елегантността на таралежа“ ми звучеше така – сякаш Барбери още не я е усетила истински. Придържа се към нещата, които са и понятни, създава красив текст, създава добри герои, но…

Нещо ми липсваше.

Интересно ще ми е да разбера пълното мнение на Съни Сан, защото тя само маркира, но като нищо може и да не ме огрее, а ако след този пост няма други… книгата е била в лошо състояние.