хъм

Луди щурци и

побеснели светулки –

моето време…

Публикувано в миши дарадонки | 5 коментара

Валяло в столицата…

Да вали дъждът,

от столичната поща

майсторя лодки.

По пролетните локви

плуват ненужни чувства.

Публикувано в миши дарадонки | 4 коментара

Кой бръсне бръснаря?

Всички, които имат навика да пишат за книги, най-вероятно през последните месец-два са имали удоволствието с тях да се свърже един от най-готините хора в блоговото пространство (оценката е изключително субективна, пристрастна и вярна), задавайки им няколко съвсем простички въпроса. Подходът й включва увертюра с милото: „участва ли ти се в съвсем кратък проект?“ и при определени обстоятелства може да достигне до: „трябва да му нашокам каската, че играе твърде много на танковете вместо да прати обещаното“.
Така един по един през нейния салон на матине се изреди доста народ. Аз бях сред поканените и след приятното изживяване се запитах: „А кой бръсне бръснаря?“, понеже капацитетът ми не стигна за нещо с повече изтънченост и словесна орнаментация по себе си. За да получа интересуващите ме отговори, върнах поканата за сутрешно гостуване и имам удоволствието да Ви представя получените резултати.

Име: Траяна
Блог: Приумици
Какво чете Тери

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Предложенията на Тери:

Isaac Asimov – Before the Golden Age 2

Gardner Dozois, Jack Dann – Dark Alchemy

Луис де Берниер –  Мандолината на капитан Корели

Кормак Маккарти – Пътят

Айзък Мериън – Топли тела

Стивън Кинг; Майкъл Маршал Смит; Рамзи Камбъл и др. – Малкият зелен бог на агонията

Х.Ф. Лъвкрафт – Некрономикон

Х.Ф. Лъвкрафт – Планината на безумието

Петър Делчев – Кастинг за месия

Артър Кларк – Деветте милиарда имена на Бога

Глен Кук – Водата спи

Отговори:
1) Какво е общото между книгите на снимката?
Купено в един ден миналия майски панаир на книгата.

2) Има ли сред тях такива, които си заела от приятел?
Не. Почти не заемам книги. Пиратствам или купувам, често и двете за една и съща книга.

3) Коя си давала за прочит на приятелите си?
От тия никоя, защото не са ми я поискали, а и повечето не съм ги чела, така че не бих тръгнала активно да ги заемам.

4) Коя никога не би заела на приятел?
Бих заела всяка книга на тесен кръг приятели, които ще ми я върнат прочетена, в същото състояние и в обозрим срок. На хората извън този кръг бих заела всичко без редките ни и автографирани книги. Ако обаче знам, че човекът си мърля книгите, не бих му заела нищо свое.

5) Подарявала ли си някоя от тези книги?
От тези – не. Иначе в 95% от случаите подаряваме книги. Често съгласуваме  с получателя какво иска, или избираме книги, които ни се струва, че ще съвпаднат с интересите му.

6) Получила ли си някоя от тях като подарък?
От тия не. Иначе в 95% от случаите получавам книги за подарък.

Публикувано в Гост също рече | Коментирайте

не, не ми се прибира …

Последните милувки на зимата

Публикувано в Миш-маш | 1 коментар

Дилемата // разказ в 100 думи

Стоеше пред двете врати. Зад едната – съкровище, щастие и слава, а зад другата – мъки, смърт и забрава. Пред тях стояха двамата стражи с души от камък, с мисли от пламък и с тела от стомана.

Дотук старият маг не беше сгрешил. Зад него бяха вече и страшния дракон, и мъртвия град и онова злобно човече.

Единият, той знаеше, винаги лъжеше, а другият напротив бе откровен. Имаше право на само един единствен въпрос. Без да се бави, смело пристъпи и гръмко попита единия страж: „Какво ще ми отговори другият, ако го попитам зад коя врата наградата чака?”

Онзи премигна: „Не знам’”.

Публикувано в Гост също рече | 4 коментара

Екстремна привечер

Кротко си пътувам в тролея: две лели ми кашлят в лицето (тия хора за ръка и кърпичка дали са чували?!), един льольо ми киха във врата, щедър на лиги и сополи, четири смръзнати студентки мрънкотят по телефоните си (може и една с друга да си говорят), че си взели фалшиви бележки от лекар и се разболели наистина… В магазина една касиерка обяснява на колежката си, че днес бил най-депресивния ден от годината (кога почна тая година, кога успяхме да се фитнем!). В кварталната пицария празнуват именяци, изнесли са пред вратата маса и са я наобиколили, върху масата леген, пълен с бира, на дъното му са пуснали едно кюфте и пет-шест говеда се мъчат да го изкарат, топейки зачервените си мутри, под акомпанимента от звучните писъци на мадамите край масата, скандиращи „смучи!“.

Смуча от потрес мъгла, дивя се на нереалната реалност, която ми предлага тази екстремна привечер и крача бодро към юргана – да се скрия от всичко това.

Публикувано в Кратък речник на българската действителност | 1 коментар

Отказвам – Пер Петершон

Отказвам - Пер ПетершонТрябваше ми време – да спра да се чудя защо така мръсно Пер Петершон оставя отворен финал и най-вече, за да спра да се вглеждам в детайлите, да стабилизирам картината след прочитането на „Отказвам“. След негова книга винаги се чувствам така. Той е майстор в нарязването на сюжетната линия – късче от едно време, късче от друго, тук един герой, там друг, малко природни описания, щипка спомени, после така детайлно разказва за нещо малко, познато и близко, че ти става чудно как е възможно изобщо някому да хрумне да го пише това и… Вече сте в капана. Първото ми попадане в лапите на Петершон беше с „Хайде да крадем коне“. От тази среща ми остана една шантава асоциация – щом чуя или прочета думичката „коне“ и ми замирисва на борова смола. Ще трябва да прочетете книгата, за да разберете връзката.

От „Отказвам“ прихванах самата думичка. Първата среща с нея в повествованието може да ви стресне, после става все по-заплетено и многозначно и… финалът (нищо, че изглежда оставен отворен) я превръща в истинско заклинание, призоваващо надеждата и вярата в доброто.  Знам, че звучи клиширано и неясно, но това е идеята – да ви накарам да полюбопитствате и да намерите книгата.

А, за да подразня още малко любознателността ви и да продължавам да не казвам почти нищо за книгата- героите на Петершон отказват да се примирят с насилието над тях и близките им, въпреки детската си беззащитност, те се справят с товар, който са отказали да носят възрастните. Отказват да останат във връзка без обич и надежда, оказват да се сбогуват кротко с живота, дори когато смъртта търпеливо присяда в ъгълчето на болничното легло, отказват да повярват, че има смисъл да се живее след предателство, даже предателството да е неволно трепване, отказват… Я да не прекалявам с преразказите.

Дали към това изреждане ще добавите и „отказват да се предадат пред нещастието“ – решавате вие, стига да се наемете да прочете „Отказвам“.

На смелчаците: „Не се отказвайте! Заслужава си.“ 😉

 

Публикувано в прочетено | Етикети: | Коментирайте

Търси се небе

Търси се небе, избягало преди миг.

Търси се небе

Публикувано в Тролщини | 5 коментара

Шарани от всички страни, колко пъти са ви казвали, че рибите не говорят?!

Петък вечер. Никулден.

Моля не продължавайте тази фантазия! Знам, че си представихте как моя милост (бесна руса кака с още шаващ шаран в анорексичната си  ръчица) налагам по голия гъз прошарен чиче и крещя „Млъквай, мухльо, да не си гъкнал!“, а край нас се вихри апокалиптичен никулденски купон, но… това си е вашата фантазия. В реалността нещата са значително по-… мазо за едни, садо за други или (колкото да не ви се вярва) банални. А именно – петък вечер,  зала България, Шуберт и Бритън, приятели с които е в реда на нещата в антракта  да се пошегуваш над някоя от картините във фоайето и да обсъдиш „модерната“ визия на един култов софийски кино-салон, останал без визията си след молския си ремонт.  Концертът свършва и  решаваме да пийнем по едно – и престанете да си фантазирате глупости за живи шарани и приложението им! – поради поредното  ми понакуцване се забиваме в относително близко до залата заведение – Мото.

Мястото е … приемливо. Добре де, някога снобарията там беше достатъчна, че да получа киселини преди да съм прекрачила прага, но сега нещата са почти приемливи. Пък и важни са приятелите, които са тук. Тече приятен разговор, хапваме си пикантни късчета живо месо от битието на един общ познат, обсъждаме житейски неволи, малки радости и пр., когато странна миризма ме кара да се поогледам. Един от събеседниците ми вече е локализирал произхода и – цигари. В заведението сме от около час. Това значи, че е около 22-22,30ч. На всички ни докривява и се сещаме как само преди няколко дни една наша приятелка обеща, че ще пусне сигнал за заведение, където пушели. Освен този спомен, в главата ми нахлува и един друг – как след ресторант се прибирам, от вратата събличам всичките си дрехи, нахаквам ги в пералнята, самата аз влизам банята за процедура по обезмирисяване, а на сутринта бивам уличена в хайманосване (нищо, че само сме хапнали по пица), защото телефонът ми смърдял на цигари – истината е, че си смърдеше на тютюн и чантата ми, и обувките, портмонето и дори бижутата.

Славни времена – иначе казано. И снощи с потрес се завърнах към спомена за тях. А явно съвсем скоро ще се завърнем и към самите времена. Съдя по съвсем безпардонното пушене на още двама клиенти – запалиха си една мацка на бара и един прясно влюбен, който с еднакво настървение смучеше цигарата си и мацката, която седеше на масата до него. Никой от клиентите не приритваше за никотин, в това число и аз, нищо че в чантата ми резидира кутия цигари. Не мисля, че беше проблем да си запалят под падащия рехав, мокър снежец пред входа на заведението, но явно предчувствието за отмяната на закона в страната ни беше достатъчно основание за нарушаването му.

Красота. Седях и си мислех колко жалко е всичко. Колко малка е вероятността нещо да се промени след разказването на този случай, но… щом няма желание от страна на политици и всякакви компетентни органи да следят за спазването на законите, щом ще съм безгласна риба и то не само на Никулден, то поне да се опитам да го напиша. Знам. Който не чува какво говорят рибите, няма шанс да тръгне да чете какво са написали, но пък какво пречи на рибите да се разбират едни други.

Та. Уважаеми шарани, добре е да си припомним, че безгласен може да се стане както от мълчание, така и от рибя костица в гърлото, но най-вече безгласен се става, когато се потопиш в океан от безверие и безочие. А иначе: честит ви празник (на патерици) и… говорете, не спирайте!

 

Публикувано в Тролщини | Коментирайте

Градинката на Ректората

Обещах си, че няма да пиша „за“ или „против“ Окупацията, няма да трупам активи, отърквайки се о модерните искания на студентите, както ще побързат да направят мнозина, обещах си да пазя политическите си пристрастия за себе си, да съм толерантна – както към колегите, които иска да учат, така и към тези, които искат да учат и живеят в един по-добър свят. Обещах си, но…

Видях как се събираха. Бяха всичко друго, но не и студенти. Край тях минахме аз и един мъж с количка (детска, детето към годинка и нещо). Събиращите се коментираха, че били виждали тоя мъж на протестите. От „ония“ бил. За мен нищо не казаха. Вероятно защото нагло преминах през групата им и не им позволих да ме изтикат към улицата. В двора имаше много журналисти на групички, студентите ги нямаше, бяха се скрили зад залостените врати. „Грозна картинка“ – помислих си – „реалността окупира окупаторите“.

Нямаше я и обичайната неделна атмосфера – липсваха не само шматкащите се рехави групички студенти, няколкото пазачи и вечното бабе, което чисти Ректората денем, липсваха случайните преминаващи, липсваше усещането за място, което е отворено, достъпно, обществено.  В първия момент си помислих, че тоя двор е прекрасна метафора на настоящата ситуация – една окупирана демокрация, но окупирана не от бъдещото, а от бандюги, безочливи бизнесмени и пресметливи политици.  Хората, точно като затворилите се студенти, би трябвало свободно да седят на стъпалата на библиотеката, припичайки се на щедрото есенно слънце, четейки някакъв текст, нужен за упражнение, бърборейки с колеги, а вместо това – заключили са се в сградата, залостили са вратите и хем се опитват да променят нещата, хем не е добре да отворят вратата, защото пред нея са се натрупали разни…

Преди да видя „освободителите“ бях обиколила Ректората. Беше затворено. Трябваше да вляза там по работа, но явно нямаше начин в тоя момент това да се случи. Пред вратата на вътрешния двор голямата група „не-студенти“ се събираше. Запалиха свещи, пуснаха камерата, която техния екип си носеше и нахлуха в градинката. Групичките журналисти снимаха юрналите се към вътрешния вход, студентите останаха залостени зад вратите на сградата, а усещането за театралност и отчайваща абсурдност бяха смазващи. Прищя ми се да посегна към вратата, останала отворена след нахлуването на „освободителите“, да я хлопна и по някакъв магичен начин всички вътре да бъдат заключени до … свършека на света.

 

 

Публикувано в объркани приказки | Коментирайте