Градски щурци

Реката лениво се гъне из натрапчиво зелените островчета, покрити с тучна детелина. Няма и помен от гневните, пенести ръкави, плъпващи всяка пролет сред равното. Останало е само едно тъничко поточе, бавно като преситено змийче и златно от последните отблясъци на юлското слънце.

Тихо е. Не, не е тихо. Кротко ромоли реката. В далечината ято домашни патици вдига сериозна врява, прибирайки се към селото. На отсрещния баир един козар събира с викове и попържни непрекъснато пилеещото се стадо. Чуват си и моторите на преминаващи коли – пътят не е много далеч от реката. Но е тихо. Ужасно тихо. Всички тия звуци открояват тишината още по-силно. Просто е изчезнал градският тътен и от песента на щурците чак ме хваща скомина. Толкова тишина се е изсипала  над това място, че ми се ще да се излегна върху някое детелинесто брягче, да топна босите си крака в хладните води и да слушам, да слушам. Нощта да е пълна с щурци и тук-там някоя жабешка обструкция.

Да-а-а-а. Градът пак си каза думата. Купешка дума. „Обструкция“. Като че е кой знае колко сложно да обясниш, че чат-пат някоя жаба се обажда от близката бара и даже не е, защото иска да каже нещо напреки, а просто като акцент…

Айде-е-е-е и „акцентът“ омаза пейзажа подобаващо.  Бива ли да се нахаква толкова агресивна и арогантна думичка сред тая благословена привечерна хубост!?  А така добре си хортуваха реката, щурците и жабите…

Вероятно развалих всичко, защото е време да се завърна сред реалността на бетонните стени, където само несмелата песен на градските щурци, които чувам за пръв път тази година,  ще ми напомня, че има и друг свят.

А вие чухте ли ги?

 

Публикувано в Закачалки | 3 коментара

Оставка

Искането на тази оставка за мен лично започна от блога на една много уважавана от мен дама, която в деня на добре познатото ви назначение на Пеевски цитира това:

First they came for the communists,
and I didn’t speak out because I wasn’t a communist.

Then they came for the socialists,
and I didn’t speak out because I wasn’t a socialist.

Then they came for the trade unionists,
and I didn’t speak out because I wasn’t a trade unionist.

Then they came for me,
and there was no one left to speak for me.

Вече повече от месец, ежедневно, ежечасно хиляди наши сънародници искат тази оставка и не се отчайват от глухотата на управляващите. Считам, че най-малкото което мога да направя е да подкрепя и виртуално искането на оставка

Вие също можете да подкрепите искането на оставка

Вече го сториха Дончо, Мишел, Ани, Йовко, Жустин, Ан, Лъчко, Мърфиета, Събина, Бени, Оги,  Юруков, ще го сторят и много други.

Публикувано в объркани приказки | 4 коментара

За летенето…

Съвсем не според канона, старият учител се беше излегнал върху напечения от слънцето пясъчник, тук-таме обрасъл с малки туфички жилава трева и лениво съзерцаваше полета на птиците в синьото лятно небе. Върху му плахо полази сянката на поредния просител на просветление и учителят недоволно се изправи до седнало положение, търсейки опипом в тревата до себе си манерката с вода.

Той бавно отпи няколко глътки, изля щедро количество от живителната течност върху темето си, разтърквайки със свободната си ръка струята върху сухата кожа. После тръсна рязко глава. За миг притвори очи. Пое си бавно дъх и попита:

–   Кой си и какво те води при мен?

–   Търся истината, учителю, – отговори непознатият.

–   На грешно място си дошъл. Аз също я търся. Но тя явно не е в настроение за показване.

–   Но, хората казват, че ти си открил щастието.

–   Щастието не е загубено съкровище, че да го намериш. То е състояние на духа – постига се. Ако си достатъчно мъдър ще се научиш да не го търсиш самоцелно, защото щом си алчен – ще се изхитри и ще ти се изплъзва винаги, когато ти се прииска още малко от него.

–   Казват, че ти знаеш какъв е смисълът на живота? – не се предаваше посетителят – Помогни ме да го открия за себе си!

–   Знам как свършва всеки живот, – отвърна учителят – но едва ли само това е смисълът му. Уви, нищо друго не е така сигурно, както смъртта, а след абсолюта на тази сигурност, търсенето на по-категорично нещо, не ми се струва съвсем смислено занимание, та…не чакай да ти откровя великата си идея за смисъла!

–   Нима нямаш капчица милост към един изстрадал пътник!?

–   Имам вода – подаде му манерката си учителят.

–   Тъй много претърпях, за да се добера до това място, – простена просителят – толкова е отдалечено и пусто. Най-близкото човешко същество е на месеци път от тези скали, обитавани единствено от птиците. Последният извор бе на три дни път от тук. Нима нямаш един едничък съвет за мен?!

Учителят позадържа почти празната манерка пред себе си, подканвайки новодошлия да отпие, но понеже не последва реакция – жадно изгълта остатъка и забучи тапата обратно.

–   Какво страдание си преживял? – вдигна любопитно едната си вежда учителят.

–   Като дете живеех в подножието на един величествен планински връх – заразказва посетителят. Когато бях в ниското – съзерцавах го с обич и исках да го покоря. Когато поотраснах и поех към него – намразих го, защото се оказа труден за изкачване. Когато възмъжах достатъчно и с хиляди лишения се добрах до него – открих колко несмели са били мечтите ми, защото са били вторачени в един единствен връх, въпреки че от него се вижда съвсем незначително малка част от целия свят. Прииска ми се да съм пак дете и да не съм познал върха. Открих по-висок, за миг онази блага детска обич изпълни душата ми, но после изтля пред ожесточението на копнежа по покоряването и пак потеглих към върха, после към още по-висок и така обиколих и опознах света, върховете свършиха, свърши и надеждата, че ще изпитам отново пак онази неподправена детска обич към нещо така величествено и непристъпно.

–   Сгрешил си адреса – изсмя се учителят и пак полегна върху нагорещената скала. – Аз се опитвам да се науча да летя, а как да се превръща в мравка знае всеки мой ученик. Изпратих един преди пет дни за вода. Почакай го и ще видиш как го радва детската ти мечта за нещо високо и недостъпно

–   А би ли  научил и мен да летя? – възторжено попита посетителят.

–   Бих могъл да опитам, но ще трябва да ми станеш ученик – отвърна учителят.

–   С радост – съгласи се посетителят.

–   Тогава и ти иди донеси вода – лежешком подаде празната манерка учителят и зарея поглед в небето.

Публикувано в Тролщини | Коментирайте

Какво искаш от мен, любов? – Мануел Ривас

Какво искаш от мен, любов? - Мануел РивасИмам си нов любим разказвач – Мануел Ривас. Съвсем скоро ще помня добре името му. Имам ужасната неспособност за помнене на имена. Трябва много сериозно нещо да ми влезе под кожата, за да се добере до оная част на ума, от която изличаването е невъзможно. Ривас успя.  Превъзходен е.

Можете да пробвате писането му ето тук – първият от 16 разказа, които носят изключително специфична атмосфера и няма начин да не ви харесат… а като се замисля – може пък и да ви подразни леко, особено, ако сте блюстители на „чистото и праволинейно“ повествование. Ривас е от онези автори, които обичат да си играят със словото. Причудливи фигури, странни обрати, хитри препратки, нестандартни позиции – вероятно това би могло и да подразни, но лично аз съм очарована.

Завиждам абсолютно неблагородно на Лиляна Табакова, която е превела „Какво искаш от мен, любов?“ – мога само да си представям удоволствието да се потопиш в оригинала. И не са подлъгвайте по екзотиката на „галисийския“, преди езиковата си уникалност, творчеството на Ривас притежава очарованието и красотата на добрите идеи. А съдейки по чудесното звучене на текста на български – работата на преводачката е много добра. Заслужава внимание и труда на Яна Левиева – нейна е вината, че се лепнах за книжката, въпреки категоричното обещание, че ще съм въздържана в придобиването на нови заглавия.

Няма смисъл да се опитвам да ви разказвам що за удоволствие се оказа „Какво искаш от мен, любов?“, защото влизането в атмосферата и може да се случи по много начини. Вероятно едни биха се влюбили в приказните, сънно-нереални описания на природни картини и действия, за други би била от значение гледната точка – онова странно, изкривено изследване на „злото“ от позицията на детето и обратното – вглеждането в детската лошотия и подлост. Сигурно едни читатели ще се концентрират върху социално-политическия фон, ще търсят авторовата позиция и ще измислят своите финали на „незавършените“ истории, а други просто ще се потапят в картините, в представите, във внушенията и ще се сепват, стреснати, когато повествованието свърши пред дяволитото „Трябва да…“, останало недовършено, за да ни накара да си вгледаме в света и в нас самите, за да открием своето „трябване“.

Впрочем – няма как да разберете горното описание, ако не сте прочели „Какво искаш от мен, любов?“. Аз имам да дочета последния разказ от сборника, преди да тръгна на работа и понеже днес по път ще имам няколко книжарници – вероятно ще си потърся „Моливът на дърводелеца“, която съм пропуснала, а ако вие не сте попадали на нещо от Ривас – съветвам ви да го пробвате.

На смелчаците: „Чака ви голям кеф. Приятно четене!“ 😉

Публикувано в прочетено | 3 коментара

Възмущение – Филип Рот

Възмущение - Филип РотДоста време се назлъндисвах на „Възмущение“. Не ми се щеше да давам на Филип Рот още шансове да ме разочарова, но пък едно вътрешно гласче упорито ми дуднеше „това заглавие е добро, ще видиш, че е пипнато, аре не се излагай – прочети я тая книжка, виж колко е тъничка!“. След толкова оптимистични тиради … склоних. Няма и час четене. Вярно е адски тъничка и … подличка. Хлъзвате се в историята без много приготовления,  месарницата, колежа, братствата, първата среща, декана… и тук някъде светва предупредителната лампа – „каква е тая смърт, аз май нещо пропускам!?“, обаче сюжетната линия вече се е завихрила, вие сте сред лудостта на зимния бунт на гащиичките и… край. Разбрахте ли сега каква била историята?

Не. Е, аз малко се постарах да не разказвам, но и се постреснах като се светнах какво цели Филип Рот, но книгата си заслужава неприятното усещане, въобще не се чудете! Струва си всяка отделена минута и всяко по-внимателно вглеждане. И не – не се лъжете по обложката, не слушайте колко и какви награди е взела! Просто я прочетете!

В Капитал има откъс (не е еталон за майсторството на Филип Рот, но пък е достатъчно пикантно-обещаваща част, за да спечели потенциални читатели)

Любопитните биха могли да прегледат и това. Още за книгата в Библиотеката  и при Преслав.

А на смелчаците: … те си знаят 😉

Публикувано в прочетено | Коментирайте

„Nation“ – Тери Пратчет

"Nation" - Тери ПратчетПрочетох книгата в оригинал и не съжалявам за избора си. Ако мога да съдя по начина, по който е преведено заглавието, успял съм да си спестя куп разочарования и няколко цицини по челото, което все трябва да се брои за актив особено при принципно неопасни дейности като четенето. Може и да бъркам, разбира се, и „Нация” да е най-уместният превод на заглавието, но, ако мога да перефразирам старата максима: „Който не рискува излишно, той не губи”. Освен това и си строших рекорда за най-бързо четене на книга на английски, което допълнително ме сгрява отвътре.

Самата книга е много лесно да бъде оприличена на „Тъмната страна на Слънцето”. Отново имаме алтернативна версия на Земята, отново става дума за наследници на обширни владения, отново главните герои съчетават спасяването на живота си с разкриването на древни загадки, а и отново има куп скрити и неприкрити препратки към други произведения от жанра. Такова сравнение обаче би могло да се направи и с „Тъмните му материи” на Филип Пулман, както заради профила на главните герои, така и заради алтернативната Земя. Само че и двете сравнения са твърде бегли, доколкото Пратчет е израснал с повече от три десетилетия над заигравките с думи от „Тъмната страна на Слънцето”, а нивото на идеите му е с класи над тези в „Тъмните му материи”. Докато Пулман заменя науката в природата с мистицизъм и кара читателите да преглътнат подмяната с наукообразни термини, то Пратчет създава съвсем нова митология, която спокойно може да служи за образователни цели, а и може да се похвали с научна стойност. Това не са просто два различни подхода, а две различни послания.

Колкото до препратките, които споменах, Пратчет отново ми показа защо е един от авторите с най-развинтено въображение, които съм чел. Може би най-ярката препратка, която всеки запознат малко от малко с класиката би могъл да улови, е реверансът към „Моби Дик”. Простото споменаване в името на количеството обаче не би било в стила на Пратчет, ето защо един ковчег е модифициран по толкова и такива начини, за които не биха се сетили и в ланкърската армия. Може би това се дължи на факта, че ковчезите са разглеждани главно като опаковачен материал, в който се складира месото след изтичане срокът на годност. Да бъде модифициран, за да не се налага веднага да влиза в употреба, звучи толкова нерационално, че само гений като Пратчет може да се сети за нещо подобно. Обратният път на размишления, нещо, използвано за какви ли не цели, да бъде бракувано като посмъртна опаковка, пък е толкова бездушно циничен в своята ефективност, че досега е бил поеман само от извратените съзнания на военните с техните флагове за бой и погребения. Очаква се обаче в скоро време те да бъдат последвани и от еколозите.

Другата отчетливо вмъкната препратка е свързана с прасета и води право към „Повелителят на мухите”. Пратчет с нито дума не споменава книгата на Голдинг, но прави едно противопоставяне на мотиви, което всеки чел и другата книга може да улови. Сцената притежава комичния заряд на всяка пратчетова пародия, но и има свое послание проявяващо се в контраста с оригинала. Мисля, че ако споделя още подробности, ще започна да спамя, така че оставям на любопитните да се насладят на изненадата сами. В противен случай не бих разказвал какво има в книгата, а какво пише в нея, което е тъпо, ще признаете, нали?

Най-накрая в книгата се подвизава и един папагал, който макар да не говори за осминки, все пак е живял доста време на кораб и е научен да псува в най-добрите традиции на флота. Може да се поспори, разбира се, дали това е реверанс към въвелият папагалите в жанра на морските приключения или заигравка по принцип с клишето, но доколкото подобен папагал се появява и в „Пощоряване”, аз съм склонен да го считам като препратка към оригинала. Още повече, че подобно на прасетата и папагалът може да се счита като проводник на послание в крайна сметка, но подобна мисъл е доста изсмукана от пръстите и не си струва дълбаенето в тази посока.

Паралелите със собствени произведения също са много. Главната героиня, Ерминтруд, е типична за Пратчет девойка – навлизаща в зрелостта и откриваща, че има хиляди неща, на които е била учена и които следва да забрави. Подобни на нея са Тифани, Гленда и Поли Пъркс. Бабата на Ерминтруд пък има своите посестрими в лицето на хората от Кукличките в „Академик невиждан” и стариците от града в „Чудовищна команда”. От своя страна, първи помощник-кормчия Кокс прилича на усъвършенстваната версия на Карсън от „Нощна стража”.

Някои биха претендирали, че и Локаха е еквивалентът на Смърт в алтернативната Земя, но той е много повече от това. Като бог на смъртта той има много по-голяма свобода на действие от тази, с която разполага и често нарушава Смърт на Диска. Това му дава възможност да притежава и доста по-сложна индивидуалност. Диалозите му с Мау са много по-хлъзгави от тези на Смърт с клиентите му, въпреки невероятната изобретателност, която показва Пратчет във всяка нова книга. С тези си качества Локаха за мен се превръща в съвсем отделен персонаж и не го асоциирам със Смърт по начина, по който го правя с по-горе изброените герои.

От дотук написаното някой би могъл да заключи, че в книгата няма почти нищо ново. Истината обаче е, че книгата бъка от оригинални хрумвания. Като се започне с Океанския океан, мине се през остров Рождения ден на Мис Етел Дж. Бъни и се стигне до бирата, книгата определено има с какво да се похвали. Особено бирата заслужава сериозно внимание, защото са наистина малко питиетата, в които плюенето е просто задължително за подобряване на качествата им. Интересно е да се отбележи във връзка с бирата, че преди консумацията й трябва и да се пее за Черната овца, но не тази*, а тази.

*Тя по-скоро би подтикнала човек да си изпие бирата възможно най-скоро. J

Доколкото на милион други места сюжетът е предаден в повече подробности, не виждам смисъл да преповтарям вече разказани неща. Надявам се, че и дотук написаното е достатъчно, за да заинтригува и ако съм успял,

Приятно четене!

Публикувано в Гост също рече, прочетено | Етикети: | Коментирайте

за смислите…

Вчера имах малък проблем с блога и решението му минаваше през контролния панел на хостващата компания. Проблемът беше решен бързо и професионално, но аз се замотах из менютата и попаднах на статистиката. Това, че не си давам зор да пиша се вижда лесно, забавлението се появи другаде

kakuv esmisult da obichash

Запазвам оригиналния формат и правопис. Попаднах на това питане в статистиката на търсенията в блога и ми стана хем смешно, хем тъжно. Смешно, защото се сетих за един от запазените лафове на любим мой учител, гласящ „ако питаш грешно – вероятно ще получиш и грешни отговори“, а се натъжих, защото единственото, което честно бих могла да отговоря е, че обичането рядко се базира на смисли, точно както и необичането, но при всички случаи ми се струва значително по-смислено да обичаш, отколкото да мразиш 😉

 

Публикувано в Закачалки | 2 коментара

Таласъмски напеви # 92

Днес е абсолютно шантав ден – събуждане в 4 сутринта, идея нямам защо, но (по закона на всемирната гадост) зверски ми се приспа към 7 и едва сега успях да вляза в нормален ритъм. „Нормален“ е силно казано. Както казва една приятелка – добре е, че сме се намерили еднакво откачени. Та, нормалното ми състояние ме доведе до няколко въпроса към колеги, гласящи „Аз направих ли…?“ След отговор: „Питаш ме за трети път, а го направи още преди…“ си дадох сметка, че никак не е нормално и …

Леко смъкване на темпото, кафе, ще отворя прозореца, за да влезе малко аромат на дъжд и къпан град,  едно напомняне на себе си, че „Всички бързаме към смъртта, но не е нужно да се лутаме, откачили, по пътя към нея.“ и… обратно на въртележката.

Но това съчетание между музика и картина ми хареса и мисля днес на един от мониторите да върви нещо подобно – за настроение и като напомняне.

Публикувано в Таласъмски напеви | 2 коментара

Какво е мъж без мустаци – Анте Томич

Какво е мъж без мустаци - Анте ТомичПо мои (безкрайно субективни изчисления) в прекрасната ни столица има-няма двадесетина рода, чиито корени са се проточили дълбоко-дълбоко в миналото на София, тръгвайки от оная своя митична прародителка, заради която Константин правел планове да пренесе имперския център тук и (понеже не го направил) чиято киселост и разочарование се предава от поколение на поколение, та чак до днес на кореняците – софиянци (вечно недоволни и с мечти да се изпразни градът от навлеци). А навлеците сме всички останали – тия, дето сме способни без много замисляне да си припомним някоя и друга история от детството, бъкаща от живописни селски персонажи и леко абсурдни ситуации. Иначе казано – почти всеки жител на голямото село би могъл да спретне някое и друго разказче подобно на „Какво е мъж без мустаци“. Не намерих нищо свръх-различно от нашето си, а то „наше“, „тяхно“ – няма голяма разлика в книгата, за която Ви разказвам. При това – писана преди доста време и би трябвало да се усеща, но… няма коренни промени.

От друга страна – би било несправедливо от моя страна, ако не подчертая, че четенето и беше превъзходно занимание и майсторството на Анте Томич заслужава уважение. Не търсете името му из търсъчките без допълнителни препратки, защото ще попаднете на спортния му съименник. Но, ако употребите и заглавието на книгата – ще разберете, че е филмирана преди 7-8 години и от много време е достатъчно позната и обичана.

 За българския превод на Русанка Ляпова бих могла да кажа само суперлативи.

Книжката ме зарадва и силно се надявам, че ще го направи и с Вас. И (за да видите какво гадина мога да бъда) – не, Татяна няма да се омъжи за свещеника дон Стипан, плановете на Маринко ще претърпят катастрофа в прекия и преносен смисъл, а смилевчани вероятно ще Ви накарат хем да се смеете, хем да се вглеждате по-сериозно в света край Вас, но всичко това ще е от значение, само ако посегнете към „Какво е мъж без мустаци“ на хърватина Анте Томич.

На смелчаците: приятно четене 😉

Публикувано в Миш-маш, прочетено | Коментирайте

секирчЕ…

Лудницата днес е пълна. Снова от едно работно място на друго, влача компютри, документи, кофа кафе, жилетка, която се оказва ненужна и влиза по някое време в раницата, екипирана съм по-спортно, ‘щото си знам графика и … И защото си знам графика – съм си сложила приемливо киселата физиономия и поне по-плашливите ми колеги ме пропускат без сериозни времеви загуби или странни молби. 84-ри идва почти като по команда, повисявам съвсем малко на спирката на автобуса, точно колкото да може един уличен продавач с доволна усмивка да ми предложи:

–  СекирчЕ, госпожа? Искаш ли секирче? – развява пред очите ми компактна секирка, с големината на тесла и вероятно очаква да кажа „Ама разбира се, точно такава ми трябва.“

Идва автобус, вмъквам раницата, изоставяйки изгодното предложение на спирката. Вратите се затварят и аз едва тогава си давам сметка каква невероятна сделка съм пропуснала.

Ако го имах това секирчЕ… колко много задачи за деня щяха да се отметнат без стандартните проблеми от страна на изпълнителите им…

Да сте виждали някъде из центъра един уличен търговец, който предлага адски изгодно секирчЕта ?

Публикувано в Тролщини | 20 коментара